Владимир Шейтанов: Играта на международно право около Истанбулската конвенция
Като цяло Истанбулската спогодба е значим и потребен международноправен акт. Насилието над дами и домашното принуждение е отвратителна реалност. Трябва да бъде неразрешена на интернационално равнище. Но зад нея надзърта явен политически план. Зад загрижеността за отбрана на дамата и фамилията от принуждение, се прикрива задачата за интернационална заверка на концепцията за признание на хора с нетрадиционна полова ориентировка като субекти в фамилното право. Зад благородната идея се прикрива неблагородна цел, с надалеч отиващи последствия. И както няма рационален човек, който да не осъжда насилието над дами, по този начин мъчно ще се откри същият човек, който да не вижда опасността от еднополовите бракове.
Напоследък се следят тревожни свидетелства, че присъединението на България към интернационален контракт излиза от професионалния подтекст и се трансформира в средство за реализиране на политически цели. Така беше с Търговското съглашение ЦЕФТА с Канада, по този начин щеше да бъде с Трансатлантическото комерсиално партньорство ТТИП сред Европейски Съюз и Съединени американски щати, в случай че беше стигнало до ратификация в България. Да не приказваме за военните съглашения, чийто брой и предмет по принцип съставляват сензитивна информация.
Какво става? Нима България се завръща във времената на монархическата дипломация, на тайните интернационалните контракти, на скрити за обществеността интернационалните алианси сред монарсите на Великите сили?
Днес присъединението ни към интернационалните контракти остава отвън вниманието на обществото. Държавата ревностно пази своите преимущества, неведнъж в нарушаване на свои интернационалните и законови задължения да дава на обществото информация за своята активност. В мъглата на съгласувателните процедури на държавното управление и ратификационните процедури в Народното събрание, се затаяват съществено значими за обществото въпроси. Дори самичък по себе си този факт съставлява доста сериозен законов проблем.
Отказът на институциите да отворят за обществеността процеса на подготовка за присъединението на България към интернационалните контракти е превъзходен образец за водене на популацията за носа. Дежурното опрощение, че договорната материя е комплицирана и че на обществото липсват професионални знания в дадена област, прикрива много постоянно податливост към институционална „ аристократичност “. Нейната действителна тежест се усеща едвам когато към този момент утвърдените контракти се употребяват инструментално, с цел да се оправдаят неприемливи за обществото решения.
С укриването на текстовете на интернационалните контракти още на стадия на тяхното разработване и координиране, тази материя не става по-разбираема. Който почита груповия разсъдък на обществото, той ще откри по какъв начин да го запознае с една комплицирана материя и да извърши законовите и интернационалните отговорности в региона на правото на информация.
„ Аристократичното “ отношение на институциите култивира освен ниска правна просвета, само че и отчуждава хората от страната.
Подобен бе казусът с проекто-закона за ратификация на Истанбулската спогодба.
На 03.01.2018г. Министерският съвет на Република България одобри прооекто-закон за одобрение Конвенцията на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение (получила известност под названието Истанбулска спогодба от 2011г.).
Приемането на проекто-закона прерасна в жизнерадостен политически скандал. Трудно би могло да се избере по-неподходящ миг за сходно държавно “земетресение “ - единствено 3 дни откакто Република България пое Председателството на Европейски Съюз на 01.01.2018г. Това му отреди „ справедливо “ място до другите политически кавги, разразили се в самото навечерие на Председателството: оставката на Председателя на Парламента, оповестяване на датата на вота на съмнение по тематиката за корупцията, приемането на явно неработещ закон за битка с корупцията от Парламента и връщането на закона от Президента на страната, серията остро сериозни материали в Европа за корупцията в България. Ако задачата е била българското председателство неизбежно да остане в аналите на Председателството на Европейски Съюз със свадите преди откриването, то тя е реализирана.
Надеждата казусът да бъде прокаран тихомълком през дневния ред на обществото, този път се провали оглушително. Така, България още един път показва пред европейските сътрудници дълбокото обществено разделяне в обществото, този път на равнище – изпълнителна власт.Това към този момент не може да се замете под политическия килим.
Станахме очевидци на импозантно разделяне в министерските среди. Проекто-законът бе оспорен тъкмо от половината от списъчния състав на Правителството: 8 от общо 16 министри са дали своят вот срещу, затова решението е взето с гласа на 17-тия член на кабинета - Премиера. Порадвахме се … на едвам скрито разединение сред двете половини на кабинета.
Какъв може да бъде политическия небосвод на сходно разграничено държавно управление? Дали ще изкара до края на Председателството на Европейски Съюз?
Като цяло Истанбулската спогодба е значим и потребен международноправен акт. Насилието над дами и домашното принуждение е отвратителна реалност. Трябва да бъде неразрешена на интернационално равнище. Но зад нея надзърта явен политически план. Зад загрижеността за отбрана на дамата и фамилията от принуждение, се прикрива задачата за интернационална заверка на концепцията за признание на хора с нетрадиционна полова ориентировка като субекти в фамилното право. Зад благородната идея се прикрива неблагородна цел, с надалеч отиващи последствия . И както няма рационален човек, който да не осъжда насилието над дами, по този начин мъчно ще се откри същият човек, който да не вижда опасността от еднополовите бракове . Светият трон и БПЦ от дълго време са измежду критиците на обществените връзки, свързани с нетрадиционната полова ориентировка и мястото и в брачните връзки. Би било прекомерно наивно, в случай че допуснем зад благородната цел да се прикрият опитите за нейното манипулативно потребление.
Обърнете внимание на онази част от наличието на Конвенцията, която е свързана с термина „ джендър “ („ полова ориентировка “, а не погрешно потребления термин “социален пол “) . Между другото, самото разбиране е дефинирано неразбираемо и обтекаемо в Конвенцията и също така – е погрешно преведено на български език. На това се дължат някои от недоразуменията при разбора на Конвенцията. Затова би трябвало да се употребява договорния текст на британски и френски, а не на български.
Най-често използван е терминът gender-based violence (насилие, учредено на полова ориентация) . С него е обвързвана цялата концепция за отбрана на хората с нетрадиционна полова ориентировка. Така от прононсирания предмет на Конвенцията гладко се минава към един камуфлиран предмет , който не е отразен в наименованието на Конвенцията. И в случай че главният предмет има своята справедлива обществена причина, изключително поради изострянето на казуса в хода на мигрантската вълна от Африка, Близкия Изток и Азия от последните години, то камуфлираният предмет няма същата причина. Действително, през днешния ден доста дами стават жертви на принуждение точно в процеса на миграция или вследствие на този развой. Подобен всеобщ обществен проблем в Европа не е съществувал от времето на Втората международна война. Към него обаче се пришива проблем с радикално друга обществена и правна природа.
Като цяло, правата на дамите, в това число и отбраната от принуждение, е относително добре уредена материя в интернационалното обществено право. Тя се състои от двата съществени международноправни източника: Конвенцията за отбрана на политическите права на дамите 1952г. и Конвенцията за отбрана на дамите от всички форми на дискриминация(1969г.), както и многочислените общи международноправни принадлежности за отбрана правата на индивида от районен и повсеместен темперамент. Материята е в детайли уредена и на национално равнище в наказателното право на всички европейски страни.
Разбира се, всяко усилване на регулацията на тази материя е добре пристигнало, стига това да не се употребява манипулативно. Нелогично наподобява извеждането пред скоби на лицата с нетрадиционна полова ориентировка. Тяхната отбрана следва да остане в границите на общото интернационално право и национално законодателство на страните по отбрана гражданските права и отбрана от похищения против личността. Специалната отбрана би била разумна единствено за лица, срещу които има тежки обществени похищения. Лицата с нетрадиционна полова ориентировка не могат да бъдат обособявани в някаква особена обществена група, още по-малко да се приравняват в техните права и отговорности към лица от двата пола. Те са част от обществото и на тях им се дължи същата отбрана, каквато получават останалите негови членове. Обратното разсънва основателни опасения, че Истанбулската спогодба легализира някакъв трети пол.
Като правист, аз съм срещу сходен юридически метод, с който елементарно може да бъде юридически злоупотребено, в случай че общности, обособени на разнообразни признаци, стартират да претендират за специфична протекция. Това опонира на основополагащия юридически метод за обща протекция на правата на индивида без дискриминация на основата на раса, пол, обществено състояние, народен и етнически генезис, или различен някакъв симптом.
Красноречив индикатор за отношението на европейските страни по този въпрос е отводът на значителен брой страни-членки на Съвета на Европа и страните-членки от Европейски Съюз да ратифицират Истанбулската спогодба. Конвенцията е подписна от 43 от общо 47 държави-членки на Съвета на Европа,в това число 19 от 28-те страни-членки на Европейски Съюз. Европейски Съюз, като индивид на интернационалното право, също е подписал Конвенцията. Конвенцията не е утвърдена от Англия, Чехия, Словакия, Унгария, Литва, Латвия, Естония, Европейски Съюз и други В тези страни, концепцията за специфична протекция на хората с ексцентрична полова ориентировка се възприема като неприемлива интервенция във вътрешното право, отразяващо трайно открити културни и духовни настройки в региона на фамилните връзки.
Показателно за желанията да се разшири предмета на Конвенцията без да се отразява в названието и върху лица с ексцентрична полова ориентировка е Интерпретативната декларация на Полша, Латвия и Литва по повод използването на Истанбулската спогодба, както и Възраженията на Швейцария, Австрия, Холандия, Швеция, Норвегия, Финландия. Полската интерпретативна декларация гласи,че Полша ще ползва Конвенцията в сходство със своята Конституция. Шесте изброени страни са внесли публични Възражения, че Полската декларация съставлява всъщност Резерва към Конвенцията, което е неприемливо съгласно чл.78. Т.е. тези страни не признават интерпретативната декларация на Полша, която защищава своята Конституция и конституционната си уредба на фамилните връзки. Това ще бъде и реакцията срещу Интерпретативната декларация, която съгласно Министъра на правораздаването и Министъра на външните работи, ще бъде импортирана от Република България и ще опази конституционния ред, в това число чл.46, ал.1 от Конституция на Република България. В интернационалното право на договорите интерпретативните заявления нямат безспорна правна мощ и са непротивопоставими на самия интернационален контракт. Още повече, че самата Истанбулска спогодба задължава държавите-членки да внесат конституционни и законови промени, с оглед обезпечаване точното осъществяване на конвенционналните правила. Така, че единствената сигурна отбрана на конституционния ред в Република България срещу нормите на Истанбулската спогодба, е тя да не бъде утвърдена. Тази спогодба не е част от правото на Европейски Съюз и нейното одобрение не е юридически наложително за България. Надеждите на Интерпретативните заявления са илюзорни и демонстрират непознаване на интернационалното договорно право. Или нещо още по-лошо – опит за потребление неналичието на професионални знания на обществото, с цел да се заобиколи посредством интерпретативна декларация, явното публично противоречие.
Легализирането на интернационалната протекция на лица с ексцентрична полова ориентировка е сериозен Конституционен проблем за Република България. Членството в Европейски Съюз не може да обоснове целесобразността на една противоконституционна законова смяна. А пред смяна на Конституцията стои предизвикването за привикване на Велико национално заседание.
И последно - Международното право не следва да се употребява игрово, с краен резултат - дестабилизиране на открития юридически ред в страните, а таман противоположното - за стабилизиране на националния юридически ред като дейно средство за регулация на обичайно открити публични връзки.
Тук опираме до огромната тематика за ролята на актуалното интернационално право, за все по-нарастващата заплаха от инструментално потребление на интернационалната норма във щета на публичния интерес в обособената страна. Най-новата история на Съвета на Европа дава съответни свидетелства за такава заплаха и освен с Истанбулската спогодба.
Източник: http://pogled.info/bulgarski/vladimir-sheitanov-igrata-s-mezhdunarrodnoto-pravo-istanbulskata-konventsiya.91701
Напоследък се следят тревожни свидетелства, че присъединението на България към интернационален контракт излиза от професионалния подтекст и се трансформира в средство за реализиране на политически цели. Така беше с Търговското съглашение ЦЕФТА с Канада, по този начин щеше да бъде с Трансатлантическото комерсиално партньорство ТТИП сред Европейски Съюз и Съединени американски щати, в случай че беше стигнало до ратификация в България. Да не приказваме за военните съглашения, чийто брой и предмет по принцип съставляват сензитивна информация.
Какво става? Нима България се завръща във времената на монархическата дипломация, на тайните интернационалните контракти, на скрити за обществеността интернационалните алианси сред монарсите на Великите сили?
Днес присъединението ни към интернационалните контракти остава отвън вниманието на обществото. Държавата ревностно пази своите преимущества, неведнъж в нарушаване на свои интернационалните и законови задължения да дава на обществото информация за своята активност. В мъглата на съгласувателните процедури на държавното управление и ратификационните процедури в Народното събрание, се затаяват съществено значими за обществото въпроси. Дори самичък по себе си този факт съставлява доста сериозен законов проблем.
Отказът на институциите да отворят за обществеността процеса на подготовка за присъединението на България към интернационалните контракти е превъзходен образец за водене на популацията за носа. Дежурното опрощение, че договорната материя е комплицирана и че на обществото липсват професионални знания в дадена област, прикрива много постоянно податливост към институционална „ аристократичност “. Нейната действителна тежест се усеща едвам когато към този момент утвърдените контракти се употребяват инструментално, с цел да се оправдаят неприемливи за обществото решения.
С укриването на текстовете на интернационалните контракти още на стадия на тяхното разработване и координиране, тази материя не става по-разбираема. Който почита груповия разсъдък на обществото, той ще откри по какъв начин да го запознае с една комплицирана материя и да извърши законовите и интернационалните отговорности в региона на правото на информация.
„ Аристократичното “ отношение на институциите култивира освен ниска правна просвета, само че и отчуждава хората от страната.
Подобен бе казусът с проекто-закона за ратификация на Истанбулската спогодба.
На 03.01.2018г. Министерският съвет на Република България одобри прооекто-закон за одобрение Конвенцията на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение (получила известност под названието Истанбулска спогодба от 2011г.).
Приемането на проекто-закона прерасна в жизнерадостен политически скандал. Трудно би могло да се избере по-неподходящ миг за сходно държавно “земетресение “ - единствено 3 дни откакто Република България пое Председателството на Европейски Съюз на 01.01.2018г. Това му отреди „ справедливо “ място до другите политически кавги, разразили се в самото навечерие на Председателството: оставката на Председателя на Парламента, оповестяване на датата на вота на съмнение по тематиката за корупцията, приемането на явно неработещ закон за битка с корупцията от Парламента и връщането на закона от Президента на страната, серията остро сериозни материали в Европа за корупцията в България. Ако задачата е била българското председателство неизбежно да остане в аналите на Председателството на Европейски Съюз със свадите преди откриването, то тя е реализирана.
Надеждата казусът да бъде прокаран тихомълком през дневния ред на обществото, този път се провали оглушително. Така, България още един път показва пред европейските сътрудници дълбокото обществено разделяне в обществото, този път на равнище – изпълнителна власт.Това към този момент не може да се замете под политическия килим.
Станахме очевидци на импозантно разделяне в министерските среди. Проекто-законът бе оспорен тъкмо от половината от списъчния състав на Правителството: 8 от общо 16 министри са дали своят вот срещу, затова решението е взето с гласа на 17-тия член на кабинета - Премиера. Порадвахме се … на едвам скрито разединение сред двете половини на кабинета.
Какъв може да бъде политическия небосвод на сходно разграничено държавно управление? Дали ще изкара до края на Председателството на Европейски Съюз?
Като цяло Истанбулската спогодба е значим и потребен международноправен акт. Насилието над дами и домашното принуждение е отвратителна реалност. Трябва да бъде неразрешена на интернационално равнище. Но зад нея надзърта явен политически план. Зад загрижеността за отбрана на дамата и фамилията от принуждение, се прикрива задачата за интернационална заверка на концепцията за признание на хора с нетрадиционна полова ориентировка като субекти в фамилното право. Зад благородната идея се прикрива неблагородна цел, с надалеч отиващи последствия . И както няма рационален човек, който да не осъжда насилието над дами, по този начин мъчно ще се откри същият човек, който да не вижда опасността от еднополовите бракове . Светият трон и БПЦ от дълго време са измежду критиците на обществените връзки, свързани с нетрадиционната полова ориентировка и мястото и в брачните връзки. Би било прекомерно наивно, в случай че допуснем зад благородната цел да се прикрият опитите за нейното манипулативно потребление.
Обърнете внимание на онази част от наличието на Конвенцията, която е свързана с термина „ джендър “ („ полова ориентировка “, а не погрешно потребления термин “социален пол “) . Между другото, самото разбиране е дефинирано неразбираемо и обтекаемо в Конвенцията и също така – е погрешно преведено на български език. На това се дължат някои от недоразуменията при разбора на Конвенцията. Затова би трябвало да се употребява договорния текст на британски и френски, а не на български.
Най-често използван е терминът gender-based violence (насилие, учредено на полова ориентация) . С него е обвързвана цялата концепция за отбрана на хората с нетрадиционна полова ориентировка. Така от прононсирания предмет на Конвенцията гладко се минава към един камуфлиран предмет , който не е отразен в наименованието на Конвенцията. И в случай че главният предмет има своята справедлива обществена причина, изключително поради изострянето на казуса в хода на мигрантската вълна от Африка, Близкия Изток и Азия от последните години, то камуфлираният предмет няма същата причина. Действително, през днешния ден доста дами стават жертви на принуждение точно в процеса на миграция или вследствие на този развой. Подобен всеобщ обществен проблем в Европа не е съществувал от времето на Втората международна война. Към него обаче се пришива проблем с радикално друга обществена и правна природа.
Като цяло, правата на дамите, в това число и отбраната от принуждение, е относително добре уредена материя в интернационалното обществено право. Тя се състои от двата съществени международноправни източника: Конвенцията за отбрана на политическите права на дамите 1952г. и Конвенцията за отбрана на дамите от всички форми на дискриминация(1969г.), както и многочислените общи международноправни принадлежности за отбрана правата на индивида от районен и повсеместен темперамент. Материята е в детайли уредена и на национално равнище в наказателното право на всички европейски страни.
Разбира се, всяко усилване на регулацията на тази материя е добре пристигнало, стига това да не се употребява манипулативно. Нелогично наподобява извеждането пред скоби на лицата с нетрадиционна полова ориентировка. Тяхната отбрана следва да остане в границите на общото интернационално право и национално законодателство на страните по отбрана гражданските права и отбрана от похищения против личността. Специалната отбрана би била разумна единствено за лица, срещу които има тежки обществени похищения. Лицата с нетрадиционна полова ориентировка не могат да бъдат обособявани в някаква особена обществена група, още по-малко да се приравняват в техните права и отговорности към лица от двата пола. Те са част от обществото и на тях им се дължи същата отбрана, каквато получават останалите негови членове. Обратното разсънва основателни опасения, че Истанбулската спогодба легализира някакъв трети пол.
Като правист, аз съм срещу сходен юридически метод, с който елементарно може да бъде юридически злоупотребено, в случай че общности, обособени на разнообразни признаци, стартират да претендират за специфична протекция. Това опонира на основополагащия юридически метод за обща протекция на правата на индивида без дискриминация на основата на раса, пол, обществено състояние, народен и етнически генезис, или различен някакъв симптом.
Красноречив индикатор за отношението на европейските страни по този въпрос е отводът на значителен брой страни-членки на Съвета на Европа и страните-членки от Европейски Съюз да ратифицират Истанбулската спогодба. Конвенцията е подписна от 43 от общо 47 държави-членки на Съвета на Европа,в това число 19 от 28-те страни-членки на Европейски Съюз. Европейски Съюз, като индивид на интернационалното право, също е подписал Конвенцията. Конвенцията не е утвърдена от Англия, Чехия, Словакия, Унгария, Литва, Латвия, Естония, Европейски Съюз и други В тези страни, концепцията за специфична протекция на хората с ексцентрична полова ориентировка се възприема като неприемлива интервенция във вътрешното право, отразяващо трайно открити културни и духовни настройки в региона на фамилните връзки.
Показателно за желанията да се разшири предмета на Конвенцията без да се отразява в названието и върху лица с ексцентрична полова ориентировка е Интерпретативната декларация на Полша, Латвия и Литва по повод използването на Истанбулската спогодба, както и Възраженията на Швейцария, Австрия, Холандия, Швеция, Норвегия, Финландия. Полската интерпретативна декларация гласи,че Полша ще ползва Конвенцията в сходство със своята Конституция. Шесте изброени страни са внесли публични Възражения, че Полската декларация съставлява всъщност Резерва към Конвенцията, което е неприемливо съгласно чл.78. Т.е. тези страни не признават интерпретативната декларация на Полша, която защищава своята Конституция и конституционната си уредба на фамилните връзки. Това ще бъде и реакцията срещу Интерпретативната декларация, която съгласно Министъра на правораздаването и Министъра на външните работи, ще бъде импортирана от Република България и ще опази конституционния ред, в това число чл.46, ал.1 от Конституция на Република България. В интернационалното право на договорите интерпретативните заявления нямат безспорна правна мощ и са непротивопоставими на самия интернационален контракт. Още повече, че самата Истанбулска спогодба задължава държавите-членки да внесат конституционни и законови промени, с оглед обезпечаване точното осъществяване на конвенционналните правила. Така, че единствената сигурна отбрана на конституционния ред в Република България срещу нормите на Истанбулската спогодба, е тя да не бъде утвърдена. Тази спогодба не е част от правото на Европейски Съюз и нейното одобрение не е юридически наложително за България. Надеждите на Интерпретативните заявления са илюзорни и демонстрират непознаване на интернационалното договорно право. Или нещо още по-лошо – опит за потребление неналичието на професионални знания на обществото, с цел да се заобиколи посредством интерпретативна декларация, явното публично противоречие.
Легализирането на интернационалната протекция на лица с ексцентрична полова ориентировка е сериозен Конституционен проблем за Република България. Членството в Европейски Съюз не може да обоснове целесобразността на една противоконституционна законова смяна. А пред смяна на Конституцията стои предизвикването за привикване на Велико национално заседание.
И последно - Международното право не следва да се употребява игрово, с краен резултат - дестабилизиране на открития юридически ред в страните, а таман противоположното - за стабилизиране на националния юридически ред като дейно средство за регулация на обичайно открити публични връзки.
Тук опираме до огромната тематика за ролята на актуалното интернационално право, за все по-нарастващата заплаха от инструментално потребление на интернационалната норма във щета на публичния интерес в обособената страна. Най-новата история на Съвета на Европа дава съответни свидетелства за такава заплаха и освен с Истанбулската спогодба.
Източник: http://pogled.info/bulgarski/vladimir-sheitanov-igrata-s-mezhdunarrodnoto-pravo-istanbulskata-konventsiya.91701
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ